Защо да изберем образованието в България вместо това в чужбина?

Защо да изберем образованието в България вместо това в чужбина?


В днешно време в България е много разпространена идеята за младежката емиграция: да живеем в чужбина, да получим там образованието си, дори, ако можем и да работим там, да си намерим и създадем семейство и да заличим максимално всеки един белег от националната ни принадлежност. Тази идея днес може да се нарече и „модерна”. Може би така сме възпитани от родителите ни, може би така силно желаем да унищожим корените си, защото „не виждаме нищо хубаво тук”. Аз обаче съм възпитана като патриот и смятам, че и тази държава, както и всяка друга, притежава своите причини да бъде харесвана и най-вече запазена от своите жители.

Всеки учещ в България е наясно, че образованието ни си има своите минуси. Въпреки това, обаче, трябва да гледаме перспективно на нещата и да осъзнаем положителната страна на „тая скапана система”.

Въпреки че много ученици се оплакват от прекалено обширната информация, която получават в основното училище и гимназията, това със сигурност не може да се нарече недостатък на образователната ни система. Разширеното изучаване на повече предмети разширява общата култура, учи децата да мислят и да разсъждават. В чужбина, нека конкретизираме държави като Англия и Германия, още в началното образование училищата спестяват на младите учащи знания по история, биология и физика, докато наблягат главно на грамотността и смятането. Да, бихме могли да се съгласим, че това са основните неща които един четвъртокласник в България или където и да е, трябва да знае, но предметите като „Човек и общество”, дори да са прекалено сложни за едно дете, те тренират съзнанието и ума му и го подготвят за по-нататъшното им обогатяване.

И не само малките деца са лишавани от допълнителни знания. В гимназиалния етап учениците на възраст 12-14 год. се профилират в няколко специалности, които решават, че ще им бъдат нужни в по-нататъшен професионален план и изключват тотално останалите предмети от образованието си. Което ще рече: един програмист знае едва минимума от историята на страната си, въпреки че без съмнение е обучен да върши работата си почти перфектно.

Друга черта, по мое мнение също отрицателна за чуждестранната образователна система, отново давам пример с Англия са т.нар. GCSE или изпити за завършено средно образование, 2 години след започването му. Във възраст от 15-16 год. учениците трябва с пълното си съзнание на зрели хора да решат дали да продължат обучението си или да започнат работа по специалността. Да, може би британчетата на възраст 16 години са по-съзнателни от българите на същата възраст, но достатъчно израстнали ли са, за да решават бъдещето си, когато, всъщност, не са черпили от живота толкова, че наистина да усетят нуждата от професионално развитие?

Нека минем към висшето образование, което определено събира най-големия наплив на българската младеж. Всеки зрелостник, който иска да кандидатства в България, трябва да държи кандидат-студентски изпит към съответното учебно заведение, за да покаже квалификациите си, таланта си и амбицията си да се развива. За сметка на това, на всеки зрелостник, който иска да кандидатства в чужбина, му е необходима единствено добра диплома, отговаряща на условията на съответното учебно заведение. От една страна бихме останали доволни, защото си спестяваме напрежението и ученето за кандидат-студентски изпити. От друга страна обаче, съгласявайки се с факта колко лесно може да се изкара достатъчно добра диплома, не можем да пренебрегнем вероятността качеството на образованието да не е толкова добро, колкото си представяме. Изпитът е начин да се покажат реалните знания на учениците, без странични помощни лица, а липсата на такъв изпит означава, че дори с купена диплома, можем да продължим образованието си във висше учебно заведение, след което да започнем работа, която не разбираме и по този начин да затрудним своя, а вероятно и живота на бъдещите ни колеги. Поправете ме, ако греша, но не мога да си представя толкова труден и реалистичен начин да влезем в някой университет в чужбина, който дори да се доближава до кандидат-студентските изпити в България.

Не на последно място бих сложила и отрицателните черти от морална гледна точка. В днешно време никой не се интересува от националната си принадлежност, и е готов с едно щракване на пръсти да загърби миналото си в собствената му страна, но това не показва нищо друго, освен това колко низко отиваме. Какво значи „тук няма бъдеще”? За един амбициозен и смел човек, който знае какво иска и би направил всичко да го постигне, няма невъзможни неща и не съществуват думите „тук не мога”. Да, може би звучи наивно, но „не мога” не са присъщи думи за някого, който желае да постигне целите си на всяка цена. Нека не забравяме, че всеки път, когато упрекнем държавата си или я обвиним в нашето лично нещастие, не съзнаваме, че именно ние я градим, именно ние сме държавата и именно ние трябва да я променим.

И какво като заминем в чужбина? Какво като успеем да се реализираме там по-лесно отколкото тук? Какво като изкарваме добри пари? Какво значение имат тези неща, когато сме далеч от семейството си, от приятелите си, от собственото ни Аз? България е държава като всички други и заслужава да се борим за нейното развитие, а не да бягаме от нея, защото така е най-лесно.

Автор: Цвети Неделчева.