Вечните детски книги



“Компютрите на бъдещето сигурно ще се състоят само от 1000 лампи и ще тежат тон и половина“
(списанието Popular Mechanics, 1949)
Защо започвам с този цитат текст, озаглавен “Вечните детски книги”? Много просто – това е едно от изказванията, които винаги ме подсещат колко непредвидимо и бързоразвиващо нещо са технологиите и в същото време, че те са преходни и не в тях трябва да търсим вечните и ценните неща. Технологиите се променят, но хората си остават същите като душевност. Някои човешки качества са вродени, но умението да дадеш крила на въображението си, да мислиш самостоятелно и да можеш да разграничаваш доброто от злото, се придобива в ранна детска възраст. Това най-често става чрез четене, защото четенето е вид дейност, която поставя хората от активната страна на мисловния процес и ги учи на индивидуално възприятие, за разлика от гледането на филми, където информацията е до голяма степен предварително смляна и показана през погледа на режисьора.

Не всички книги са подходящи за подобно заучаване да мислиш самостоятелно и да изградиш собствения си мироглед. Винаги си личи, когато една книга има какво да каже на читателите си. Вечните книги не са модерни, те са винаги актуални. Но колко от детските книги притежават подобни качества? Веднага се сещам за детските книги с български народни приказки, приказки от цял свят, сборника “Приказки от 1001 нощ”, приказките на Братя Грим, Шарл Перо и Андерсен. Те са изключително подходящи дори и за малките деца, които не могат да четат, а се налага родителите да влизат в ролята на разказвачи. Но децата от първи клас, вече научили буквичките, са особено горди, когато успеят да прочетат първата си приказка сами, без чужда помощ. Всяка приказка е сравнително кратка и обикновено книжката е илюстрирана с красиви картинки, допълващи въображението на децата. Хубавите приказки винаги съдържат поука за читателя и винаги Доброто побеждава Злото. Почти всяко малко момиченце мечтае да бъде красива принцеса, а момченцата – да са смели като принцове. Всички деца искат да са главните герои в необикновена история и, благодарение на приказките, успяват. В приказките нищо не е обикновено, дори животните говорят и винаги се случват вълшебства и странни неща, способни да завладеят въображението на едно дете.

Забравила съм вече кои книги на точно каква възраст съм чела. Предполагам, че най-любимите ми авторски детски книги – тези на Ран Босилек, Астрид Линдгрен, Джани Родари, Алън А. Милн и Луис Карол, съм ги чела в началното училище – от първи до четвърти клас, когато приказките спряха да са ми достатъчни. Но си спомням съвсем ясно, когато започнах да чета “Пипи Дългото чорапче” (доста дебела за тогавашните ми възприятия книга с оранжеви корици), как майка ми сподели, че и на нея й е била една от любимите книги. Просто не можех да повярвам, че и майка ми е била дете, което се е забавлявало със същите книги като мен. Сегашните деца също ме поглеждат с изненада и шок, когато им кажа, че обожавам “Карлсон, който живее на покрива”. Колко ли древна им се струвам, а ето, че те също обичат да четат за Пипи, за Томи и Аника, за Дребосъчето и Карлсон. Има нещо неустоимо в книгите на Астрид Линдгрен, което допада на децата от половин век насам и вероятно ще се харесва дори и след половин век. Няма да забравя колко завиждах на Пипи, че може да повдигне цял кон над главата си, че живее сама във Вила Вилекула, че е пътувала в непознати страни и че има достатъчно пари, за да купи колкото си иска бонбони и шоколади на всички деца, които познава. Много исках да се преместим да живеем на по-горен етаж, вместо на втория, ако случайно някой странен дебел човек с перка на гърба реши да се засели отгоре на покрива на блока ни. Обожавах приказките по телефона на Джани Родари и искрено бях на страната Лукчо в борбата му срещу злия Дон Домат. С удоволствие четях “Патиланци”-те на Ран Босилек и все още си спомням, че писмата на Патиланчо, които започваха винаги с “Драги ми Смехурко” и завършваха “С поздрав най-сърдечен!”.

Близо до нас имаме борова гора и в нея има местност с отвор на пещера, заграден с решетка, за да не влизат хората. Винаги съм си мислела, че това е дупката, в която е паднала Алиса и, че вероятно, ако вляза вътре, ще открия Страната на чудесата, вместо няколко уплашени прилепа, както повечето си мислят. Все още не съм влязла, но има време! И сега все още препрочитам историите на Алън Милн за Мечо Пух, Магаренцето Йори и Кристофър Робин. Много е мъдро това мече, заклевам се!
Израснах с тези книги, те белязаха до голяма степен времето ми в началното училище. Научих от тях, без да искам и без да се напъвам, хиляди нови неща за света около мен. Интересното е, че дори и след години, когато препрочитам някои от тях, пак откривам нови и интересни неща, подходящи и за възрастен човек. Затова за мен те са едни от вечните детски книги, които са вълнували мен, вълнуват сегашните деца и вероятно ще вълнуват и правнуците ми. Независимо дали те ще ги четат като обикновени книги на хартия или по някакъв непознат засега начин.

За Obrazovani.info статията написа: Лили Гагарин